Студенината на въздуха в началото на зимата, ме кара да се сещам за теб понякога, а друг път - да те забравя изцяло.
Студеният въздух ми напомня за теб. Напомня ми за болката, която споделяхме, в последните мигове преди да се разбием.
Но започнах да лекувам сърцето си. Започвах да усещам, че е време да продължа напред.
Най-накрая те пускам.
Най-накрая се освобождавам от живота, който трябваше да имаме заедно. Най-накрая се научавам бавно да спирам да те допускам в мислите си всеки ден. Най-накрая си прощавам за живота, който не можах да ти дам. Най-накрая се научавам да ти простя за нещата, които каза, докато бяхме заедно. Най-накрая се научавам да ти простя за нещата, които каза, докато бяхме разделени. Най-накрая се научавам да живея без теб. Най-накрая се научавам, че мога да оцелея сама, макар ти да мислиш, че ще се срина на парченца без теб в големия град. Град, в който се преместихме заедно. Мислейки, че заедно ще завладеем.
Най-накрая се научавам да лекувам сърцето си след месеци на борба,
уроци, разпадане и подреждане на парченцата, бавно, но сигурно то се лекува.
Най-накрая се научавам, че мога да върша нещото, наречено „живот“ и без теб,
че Земята се върти и без теб, че животът ми е цял и без теб, че приятелите ми са с мен и без теб. Отказвам да забравя за любовта, която споделяхме, но най-накрая съм способна да ти простя, най-накрая да слушам за новия ти живот.
Уча се да те пусна да си отидеш, най-накрая позволявам на сърцето ми да се освободи от пространството, което ти запълваше, за да позволи на някой нов да дойде, защото сърцето ми вече не принадлежи на теб.
Вече не е разбито, вече не е виновно за разбития ни живот, вече не ти принадлежи.
Вече не ти принадлежа!
НАЗАД
