Най-честото оплакване на всеки родител е, че детето не слуша и се налага той да повтаря по няколко пъти казаното, да вика и да се кара. Оказва се обаче, че ние сами сме виновни за това, че децата ни не ни слушат. А ето и деветте най-често срещани причини за това:
1. Не гледаме детето в очите. Децата, особено ако са все още много малки, не могат да се концентрират върху няколко неща едновременно. Затова, ако вниманието на детето е насочено към игра с колички, думите ни, които се дочуват отдалече, видимо няма да бъдат чути. Затова преди да кажете нещо важно на детето си, първо се убедете, че сте привлекли вниманието му. За тази цел се наведете до нивото на очите му, погледнете го или го хванете за ръка и се обърнете към него по име.
2. Даваме на детето си прекалено дълги и сложни указания: „Свали си обувките, измий си ръцете, изгаси лампата в банята и ела да вечеряш”. За нас това е една обикновена молба, но за едно малко дете това може да се окаже сложен алгоритъм. Ако детето е малко, то може да не запомни последователността и съответно да пропусне нещо. Затова се постарайте да разделите молбата си на няколко кратки и лесни за запомняне фрази.
3. Даваме на детето „косвени” указания и намеци. Например: „Още дълго ли смяташ да се ровиш в тази кочина?”, „Да не би да обичаш да ходиш с мръсни дрехи?” Децата имат навика да възприемат всичко казано буквално. Малките деца не са способни да уловят иронията и не могат да разберат, че въпроса на мама е призив към определено действие. Затова се постарайте да формулирате молбите си така, че да звучат еднозначно и категорично.
4. Говорим прекалено много. Дългите обяснения и нотации могат да объркат не само децата, но често дори и възрастните. Детето забравя от къде е започнал разговора, обърква се и накрая от дългата ви и прочувствена реч, просто няма да има смисъл. Старайте се да давате кратки и ясни указания и молби, правете конкретни забележки. Не е нужно да обяснявате един час на детето, какви биха могли да бъдат последствията, ако нещо се обърка по време на това, с което се занимава. Така например е напълно достатъчно да му кажете: „Не скачай по дивана! Опасно е!”
5. Викаме. Когато повишаваме тон на детето, то всяваме тревога и страх в него. Детето възприема и се съгласява с нашите молби, произнесени на висок тон, само защото се бои да не го накажем. Това е едно временно решение, в което родителят получава това, което желае, но в дългосрочен план този метод няма да има ефект.
6. Очакваме незабавна реакция. Тестове доказват, че децата възприемат чутото с няколко секунди закъснение. Затова няма как да изискваме незабавна реакция от детето. Предупредете го от рано, че скоро трябва да изключи телевизора, да си измие зъбите и да си ляга. Или ако сте на разходка и играете на катерушките в парка, то се договорете колко пъти може да се спусне по пързалката, преди да стане време да се прибирате.
7. Използваме частицата „не” в молбите си: „Не пипай, не се катери, не удряй…” Дори възрастните си правят оглушки за частицата „не”, а какво остава за децата. Опитайте се да избягване молбите-отрицание. По-добре предложете на детето друг, алтернативен, но също толкова интересен вариант: „Нека затворим вратата така, че никой да не чуе скърцане и трясък!”
8. Постоянно правим забележки и детето ни спира да ги възприема. Ако по цял ден повтаряте: „Внимавай! Гледай да не паднеш! Не го настъпвай! Къде се катериш!? Спри, това е опасно!”, то ще настъпи момент, когато детето ще възприема гласа на мама като постоянен фон, съпровождащ всичките му действия. Съкратете количеството на забележките и се старайте да сте до него, когато проявява извънредна детска активност.
9. Не слушаме децата си. Децата копират нашето поведение, те усвояват нашия начин на общуване. Затова, ако цял ден не слушаме какво ни говори детето, разсейваме се и не слушаме разказите и въпросите му, то детето също ще общува с вас по този начин.
НАЗАД
