Защо не се самоубиват писателите?

Като се замисля, родителите ми не са ме отгледали, за да се превърна в принцеса, изпълнена с гнева на хиляди разярени дракони, но ето ме тук пред Вас.
Да пишеш мисля, че е лесно. Винаги съм го възприемала, чувствала така. И винаги съм писала тогава, когато имам нужда. Никога не съм писала за някого, никога не съм се замисляла дали някой ще ме прочете. Дали някой ще хареса това, което съм написала.

Всеки, който ме познава, знае за мен, че обичам да говоря. За мен е нещо напълно естествено да звънна и да споделя с теб, че Пушкин има африкански корени. Знаеш? Аз днес разбрах. Телефонен разговор от около час, който се върти около ивицата Газа, руската литература, цената на истината, Бареков, Бразилия и така. Два часа.

За мен писането е като говоренето. Лесно. Приятно. Адски нужно понякога. Никога не съм гледала на себе си като на писател. Не се смятам за гениална, не чета текстовете си с патос, не слагам прозвището Писателката пред името си. За съжаление на 5-годишна възраст не съм писала критически дискурсен анализ на творчеството на Троцки. Разочаровах ли Ви?

Като се замисля, родителите му не са го отгледали, за да бъде Гъз, изпълнен с комплексите на Волен Сидеров. Комплекси у него бол – Едипов, за малоценност, за височина, за размер, за познания по граматика на българския език. Бъркаш в торбата с комплексите, вадиш един и му го лепиш на челото. Отива му, нали?

Иначе пише. Приема писането си за нещо гениално. Възприема себе си за извънгабаритен междугалактически интелектуален обект, попаднал по случайност в тази прокълната земя, сред тези неразбиращи творчеството му егоистични гъзове. Твърди, че чете много, ама тайно мрази да чете. Още от пети клас го намрази, след като класната му връчи листа с книги за лятото. Двадесет книги, сред които „Ние врабчетета“ , които прочете с кански сили. И оттогава се повреди, мрази да чете, чете насила, за да каже, че е чел тази книга. За тази му тъмна и малка тайна, той не е виновен.

Виновен е комунизмът. Впрочем комунизмът е виновен за всичко. За ниския тираж на последната му книга, в която става въпрос за комунизма, за ракията, за неомагиническия реализъм на село Връв. Комунизмът осакати хората и те нямат нужда от култура. Нямат нужда от литература, си казва той. И е прав. Хората, нямат нужда от тази книга.... Разочаровах ли Ви?

Като се замисля, разделителната черта между истинския писател и графомана е много тънка. И тя се нарича съмнение. Истинският творец се съмнява в това, което е създал, а графоманът е убеден, че създава шедьоври. Много български писатели сами избират смъртта си (няма да ги изреждам, писна ми – отворете си учебниците по литература и ги прегледайте. И спрете да мразите Ботев. Омразата е най-висша форма на безсилие), не за нещо друго, а да бъдат четени само от боговете (Р.Тахов). Пенчо Ковачев пита „Защо се самоубиват поетите?“.

Аз питам защо не се самоубиват писателите? Никога не ми е пукало дали някой ще хареса това, което съм написала. Разочаровах ли Ви?

НАЗАД