X

Желанието ми да бъда майка победи всичко

от в 09:25 на 19.10.2016 в Всичко за теб | Историите на една дама


Желанието ми да бъда майка победи всичко

Желанието ми да бъда майка победи всичко

Днес ще ви разкажем историята на една дама за най-дългоочаквания момент в нейния живот. Миг, за който е копняла цели 6 години... 

"Едно желание не е достатъчно, сега съм на 28 години. Когато се запознах с мъжа ми, осъзнах, че именно от него искам да имам деца. Но както се оказа по-късно... едно желание никога не е достатъчно, за съжаление!

Реших, че първо трябва да се прегледаме, преди да предприемем каквито и да е решения. Отидох на гинеколог, макар да се боях от евентуалната диагноза - безплодие.

"Но как? - мислех си аз - Та, аз съм само на 21, а вече съм безплодна?"

За щастие, лекарите ме увериха, че това не значи, че не може да се случи чудо и че трябва да продължавам с опитите, като опитаме IVF или т. нар. класическо ин витро оплождане. Разбира се, започнахме почти веднага. Но дори и дневните тестове за определяне на овулацията ми и хормоналният прием не донесоха резултат...

Реших, че трябва да сменя тактиката и лекарите. Страхувах се, че времето тече, а аз нямам много за губене! И наистина се обърнах към друг специаист, който ме диагностицира с PKYA (поликистозен синдром на яйчниците). Необходимо бе да се направи операция, резекция на яйчниците, която да върне нормалното им функциониране. Операцията не е сложна, но бях предупредена, че ще ми е необходима поне година, за да забременея. 

За моя радост, в края на този дълъг за мен период, най-накрая видях дългоочакваните две лентички на теста за бременност. Когато обаче отидох на гинеколог, той установи "кухо яйце" на 1-2 седмици. Трябваше да направя аборт...

Плаках и се обвинявах толкова, колкото никога преди. Толкова ли лоша бях? Защо ти, мило мое детенце, така и не идваше при мен? Още по-трудно ми беше, когато си тръгвах от кабинета и по коридорите на клиниката виждах десетки бременни, за част от които се грижеха най-добрите специалисти и други... Други, които съвсем скоро щяха да прегърнат своите рожби.

Реших, че няма да се откажа и се взех в ръце - Аз ще бъда майка!

Отново смених лекаря си и попаднах в отделението за планиране на Републиканския център "Майки и деца" в Беларус. Преминах през две стимулации и процедури за ин витро оплождане, които не бяха успешни. След време отново бях бременна и си почивах, за да предотвратя най-лошото. Всичко беше наред, докато... Ултразвукът от 12-тата седмица... Нямаше пулс. Отново загубих бебе... Отново се мразех и бях в депресия... Мислех си само как след нови 6 месеца отново ще видя две чертички и че може би още преди да съм се зарадвала, приказката щеше да свърши.

Така се и случи. Май отново щях да се опитам да бъда майка. Всичко се повтори - пак ме приеха в болницата с разкъсване и отново само се молех да чуя сърцебиене... След две седмици ме изписаха, а в 12-тата седмица аз и съпругът ми видяхме нашето малко 5-сантиметрово щастие.

След няколкодневно кървене, бях приета в болница, където чаках за оерационната така, както някога чаках за изпити. За щастие, намери се лекар, който първо ми направи ултразук. "Господи, сърчицето му бие!", помислих си веднага. Кръвта беше много, но вярвах, че бебчето ми е живо! Влязох в 16-тата седмица и ми направиха операция за зашиване шийката на матката и започнаха да ме наблюдават, за да предотвратят преждевременно раждане на недоносено бебе или аборт.

Всеки ден пиех по над 30 таблетки. През цялата ми бременност бях на легло. И ето, че най-накрая дойде най-дългоочакваната 37-ма седмица, когато успях!

Най-после бях майка и видях личицето на моето съкровище!

С думи не мога да опиша и до днес какво изпитах тогава...

Но дори и след раждането й, не всичко е като по мед и масло.

Когато дъщеря ми стана на 2 месеца, невролози ми казаха, че може да се окаже, че тя ще бъде или глуха, или сляпа... Веднага ни препоръчаха да влезем в болница, където преминахме през един куп изследвания, взимане на кръв, ядрено-магнитен резонанс, но не откриха нищо... Явно трябваше да оставим времето да покаже...  

Съкровището ми вече е на година и половина, ходи, самостоятелна е (добре де, почти). Започнах битката за това щастие, което ме поглежда с най-прекрасните очи и ми се усмихва всеки ден, преди цели 6 години, но никога, никога не се отказах. Не се отказвайте и вие! Това е всичко, абсолютно всичко, за което си струва да живеем! 

Обичам те повече от себе си, малко мое момиче!"



Теми   историите на една дама | майка

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.