35-годишната Алис от Украйна напуска родината си със семейството си, когато започват бомбандировките. В колата се возят девет души, включително четири деца. Те взимат и двете си кучета със себе си. Когато наближават полската граница, виждат, че има твърде много коли и решават да извървят пеша разстоянието от 17 километра.

„Тръгнахме в 4 часа сутринта. Беше минус 7 градуса. Беше трудно пътуване между планини и реки. Децата ми плачеха от студ. И аз исках да плача, но не можех да се откажа. .. трябваше да стигнем до границата“, обясни тя.

Нейното куче Пулия, на 12 години и половина, правеше всичко възможно да ходи, но беше твърде старо, за да продължи. След една миля тя пада на земята и не може да продължи.

„Спрях няколко коли и помолих за помощ, но всички отказаха да я вземат. Посъветваха ни да оставим кучетата си. Но те са част от семейството. Кучето ми изживя всички щастливи и тъжни моменти с нас. Кучето е всичко, което е останало на майка ми от предишния й живот“, споделя Алис.

Затова тя решила да носи Пулия на рамото си и от време на време съпругът й й помагал. Така малко по малко семейството успява да стигне до границата.
"Когато направихме първите стъпки в Полша и показахме паспортите си, тогава разбрах, че ще се оправим, че сме на безопасно място."

„Много от приятелите ми все още са в Киев. Някои от тях са в Карков в бункери с малки деца. Не мога да си представя как се чувстват сега. Винаги плачем, когато виждаме новините тук, в Полша. Оставих съпруга си на границата. Сърцето ми е разбито, защото никога не сме се разделяли. Той е част от мен, той е най-добрият ми приятел, съветник. Няма мъже с нас", споделя тя. 

Достойната постъпка на Алис за пореден път ни показва, че има добри хора, които са готови на всичко, за да защитят онези, които обичат, независимо дали са на два или четири крака.