Някога единствените доставkи по домовете бяха само на пица и то далеч не навсякъде и по всяко време!
Нямахме GPS на телефона, а трябваше да умеем да четем хартиени карти от ранна детска възраст и често да питаме за посоката случайни минувачи. Нямахме галерия със снимки подръка на всяко устройства, а трябваше да проявяваме заснетите кадри във фотото и то без дори да знаем какво точно сме снимали, докато не отидем да ги вземем на място. Нямахме лаптопи, неограничен интернет и торенти, а телевизията не можеше да се поставя на пауза. Нямахме мобилни телефони, а трябваше да изпозлваме фонокарти, за да се обадим на родителите си, че сме пристигнали живи и здрави в лагера, организиран от училище, а после не се чувахме с тях с дни, а понякога дори седмици. Не се дразнехме на рекламите, първо, защото бяха много по-малко и второ, защото това беше перфектният момент да отскочиш до тоалетната или да прибягаш до хладилника - все пак, ако изпуснеш началото на филма или на любимото си шоу - нямаше възможност просто да превъртиш назад или директно да запишеш предаването, за да го гледаш по-късно.