X

Денят, в който ми казаха, че дъщеря ми е различна

от в 17:10 на 24.04.2017 в Всичко за теб | Семейство


Денят, в който ми казаха, че дъщеря ми е различна

Денят, в който ми казаха, че дъщеря ми е различна

Беше вторник.

Поглеждайки назад сега, сякаш това беше първият вторник в живота ми. На този ден учителката на дъщеря ми от предучилищната ме дръпна и ме попита дали имам няколко минути да поговорим и започнах да разбирам, че детето ми е различно и че майчинският ми опит няма да е такъв, какъвто очаквах.

Преди този ден мислех, че почти 4-годишната ми дъщеря просто е малко особена. Ходеше на логопед, защото говереше наполовина на английски, наполовина на бебешки и определено имаше някои забавяния в развитието, но го отдавах на прекомерна срамежливост в комбинация с проблемите с говоренето. Но след срещата ми с учителката и телефонен разговор с логопеда, който разкри, че резултатите от тестовете й са доста лоши („Забавянията й са значителни“, а думата „значителни“ се заби в ума и сърцето ми. „Ще се нуждае от терапия за поне три-четири години“) всичко се промени.

Три-четири години. А аз се надявах, че 20-те посещения, които се покриват от застраховката ми ще бъдат достатъчни.

Затворих телефона и заплаках. Плаках много. Споменах ли, че тогава бях бременна в 7-мия месец? И че това се случи ден преди погребението на дядо ми? Най-„страхотната“ седмица. Но колкото и да ме болеже, трябваше да накарам последствията от този вторник да изчакат до четвъртък. Защото в сряда погребвахме дядо.

Влязох в действие в мига, в който погребението свърши. Посети ни педиатър и прегледа му установи, че Софи е много назад за възрастта си във фините и грубите двигателни умения като добавка към комуникационните и социалните изоставания. Широк спектър от емоции – начело с вината – ме обляха, докато осъзнавах, че моето сладко, забавно и борбено малко момиченце е повече от две години назад в тези области. Защо не го бях забелязала? Е, вероятно защото можеше да чете доста думички преди да навърши 4, знаеше всички букви и цветове и вършеше добре много „учебни“ дейности. Но не осъзнах колко важни са нещата, които не може да прави.

Затова се заехме с работата. Освен на логопед, Софи започна да ходи и на професионална терапия. Проведох милион и един телефонни разговора, за да накарам местните училища да я оценят, за да може да започне в специализирана предучилищна и да получава професионална терапия и срещи с логопед. Тя беше в един клас с „нормално развиващи се“ деца, както и с такива, които като нея изоставаха в някои области. Започна в новото училище 10 дни след като навърши 4, около 6 седмици след този съдбовен вторник.

И тогава работехме вкъщи. Правех всичко, което терапевтите ми казваха да правя. Взех хиляди книги от библиотеката, купих игри и пъзели, които й помагаха, а в социалните мрежи следях за всичко, което би могло да й помогне. Всеки ден имахме така нареченето „Време между мама и Софи“, където за 20-30 минути работехме заедно. За моя изненада, Софи го обожаваше. Понякога го правехме по два пъти на ден. Всекидневната ни бързо се изпълни с книги и игри.

Но не беше толкова лесно. Между помощта за Софи, грижите за по-голямото ми дете, това да бъда съпруга и подготовката за новото бебе, имах няколко нервни срива. Имаше някои тестове, които бяха болезнени за Софи. Седяхме на една маса с професионалисти, които ни казваха неща за детето ни, които никак не искахме да чуем (някои от тях бяха напълно грешни, за щастие). Това беше претоварващ процес и всичко се случи много бързо.

Но беше трудно.

Един ден, когато не можех да намеря един формуляр, който трябваше да попълня, за да запиша Софи за някаква услуга, просто откачих. Изпуснах си нервите. Плаках, пищях, крещях. „Защо мама плаче толкова много?“, попита 6-годишното ми дете. „Защото Софи има проблеми с ученето и това натъжава мама“, опита да обясни съпруга ми. Не можех да кажа на сина си истинската причина: Плачех, защото бях ужасена, че тя не може да се учи и бях още по-ужасена, че АЗ не мога да я науча. Защото нека ви кажа – не знаех как да правя нищо от това, което правих. Завърших специалност, свързана с комуникациите, а не с образованието. Почти нямах представа какво са говорна и професионална терапия, още по-малко да ги прилагам сама. Нямах идея как се обучава дете, особено такова с проблеми и честно казано избягвах всички деца, които не ми бяха роднини.

Казах на съпруга си: „Тя трябва да има по-добра майка. Не знам как да правя нищо от тези неща“. Казах на майка си - „Не знам как да й дам това, от което се нуждаех“. Имаше нещо объркано в цялата ситуация. Но как да направя нещата правилно за моето дете?

Майка ми ми отговори с простичко изречение, което ме насочи в посоката, в която тръгнах след това – „Джени, Господ я е направил и Господ се грижи за нея“. Това, което нямаше нужда да казва, беше, че Господ я е пратил на МЕН. И това беше един от начините, по които се грижеше за това дете.

Затова поех натам.

Но преди да стигна надалеч, родих. Вярната ми майка (която също така беше и учителка в предучилищна), продължи да работи със Софи, докато аз се възстановявах от цезаровото сечение, но само за няколко дни бях отново на крак. Тези дни каша от кърмене, малко сън и терапии със Софи. След Коледа и Нова Година, започнах да осъзнавам, че Софи наистина се подобрява. След 3 месеца усилена работа, започнахме да виждаме резултати.

Затова продължих да работя. Не винаги беше лесно... Софи е упорито момиче и когато имаше нещо, което не искаше да прави или което я тревожеше, накрая и двете избухвахме в сълзи. Имаше много моменти на почивка и връщане обратно към заниманията няколко часа по-късно. Водех я на логопед, водех я на терапия, водех я на училище. През лятото я водех в група за развитие на социалните умения. Горкото ми бебе прекара първата година от живота си в минивана и в чакалните.

И накратко – Софи преодоля тези огромни забавяния. Вместо три-четири години терапия, тя завърши и двете за 18 месеца. Превърна се от дете с изоставане в развитието в дете с напълно адекватни за възрастта си умения.

Това беше чудо, приятели.

Чудо, което отне много усилена работа.

Това беше най-трудната година и половина в живота ми – но бих го направила отново и отново, ако се наложи. И ето кои три неща научих през това време:

1. Ако Господ ти възложи нещо, той ще те подготви за него.

Приятели, нямах идея как да бъда учителка, логопед и терапевт. Но се научих. Господ ми помогна да се науча и да задобрея в това. Той нямаше да ме остави просто така. Той призова мен да бъда майка на Софи и ми помогна да й дам това, от което се нуждае.

2. Господ по-добре от нас знае от какво се нуждаем.

Исках ли дете със специални нужди? Не. Но нуждаех ли се от такова? Да. Благодарение на проблемите на Софи, сърцето ми се смекчи и умът ми се отвори за специалните нужди на хората с увреждания. Сега се боря за правата им и набирам пари за нуждите им, защото вече съм наясно за тази невероятна и жизнено важна част от обществото ни, която представляват хората със специални потребности.

3. Ти си експерт за собственото си дете.

По време на пътешествието ми със Софи, трябваше да присъствам и да получа доста резултати от тестове – някои психологически, някои медицински. Понякога професионалистите ми казваха неща за Софи, които искрено знаех, че на се верни. Просто грешни и грешно интерпретирани резултати. В тези ситуации ние се застъпвахме за нея и доказвахме, че сме прави. Да, тя имаше дефицити, които виждах и признавах, но бях отдадена да се уверя, че тя няма да получи грешна диагноза или етикет.

Този вторник наистина беше началото на новия ми живот, но въпреки всичките тревоги и усилената теория, шест години по-късно съм искрено благодарна за този ден. Защото благодарение на него, дъщеря ми стана по-добра – а също така и аз самата.



Теми   деца | майка | родители

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.