X

Как Париж не излекува депресията ми

от в 10:00 на 05.12.2017 в Всичко за теб | Историите на една дама


Как Париж не излекува депресията ми

Как Париж не излекува депресията ми

„Тъкмо се бях качила на първото си метро в Париж. Оказа се, че не беше толкова трудно да намеря най-прекия маршрут до моята заветна цел – Айфеловата кула. Това беше първият ми ден в Париж и предположих, че така обичният монумент трябва да е на първо място в списъка ми със забележителности. Излязох от метрото, времето беше студено, небето – сиво и надвиснало над мен. Но какво очаквах, все пак беше декември и навън беше само 7 градуса. Свивах се от студ с тънкото ми яке, а с шала си правех безуспешни опити да предпазя лицето си от пронизващия вятър. Хвърлях по един поглед на това, което ме заобикаляше, докато вървях бавно покрай реката. И тогава усетих познатото чувство да се надига в стомаха ми.

„Това ли е Париж?“, помислих си аз. Беше първото ми пътуване до Франция и макар че знаех, че няма как градът да е същият като по филмите, в ума ми се бяха загнездили образи от филма „Сабрина“ на Сидни Полак. Представях си се като Джулия Ормънд, която се разхожда покрай Сена със своя фотоапарат и дневник, докато се опитва да намери себе си в Париж. Ще бъда напълно откровена – представях си как се целувам с онзи Харисън Форд от 90-те години, но кой не би си го представил?

Моето тримесечно пътуване из Европа тъкмо приключваше. То беше започнало в Исландия, беше продължило с три месеца в Ирландия и три седмици в Италия. Париж беше последната ми спирка, преди да се прибера у дома от пътешествието, което трябваше да трае една година. Бях пристигнала с работна виза в Ирландия и възнамерявах да остана в рамките на отпуснатите ми 6 месеца, но след куп разочарования и една изтъняваща банкова сметка, реших, че е време да се прибирам у дома.

Предполагам, че съм възлагала големи надежди на този страхотен град. „Париж винаги е добра идея“, уверяваше ме филмът на Сидни Полак. Продължавах да вървя, монотонно поставях крак пред крак, надявайки се, че онова, което ще видя в следващия миг, ще ме развълнува и ще събуди нещо в мен, нещо, което до този момент ми е липсвало. Тежкият аромат на провала ме преследваше в продължение на месеци и сега здраво ме държеше в хватката си. На пътя ми нямаше прекрасни дръвчета и цветя – пейзажът беше пуст и сив – по този начин се чувствах и аз. Навсякъде, където погледнех, виждах отражение на душата си.

„Ти си в Париж“, припомних си отново, сякаш само този факт беше достатъчен да предизвика възторг, радост, някаква емоция.

„Ти си в Париж. Мечтаеш да посетиш Париж откакто беше на 14, нали? И сега си тук.“

В главата ми не зазвуча драматична музика, когато за първи път съзрях Айфеловата кула. Сградите и голите дървета запречваха по-голямата част от нея, затова продължих да вървя, не се спрях, докато не застанах точно срещу Айфеловата кула. Най-накрая я видях, загледах се и зачаках. Чаках да почувствам вълнение. Чаках да почувствам нещо, каквото и да било. След няколко минути очите ми започнаха да парят и сълзите напираха да потекат. Не от радост или от удивление, а от мъка.

В началото на пътуването ми се чувствах добре. Бях пълна с енергия. Всеки ден се смеех, намирах радост във всичко и с голямо удоволствие скачах от едно занимание на друго. Но много скоро депресията дойде като стара приятелка, за да ми напомни, че тя все още съществува и все още живее в мен. Скоро започнах да прекарвам все повече време в хостела ми, лежах на тънкия матрак и слушах музика, вместо да разглеждам следващата забележителност в списъка ми. Едно бързо хапване и малко сериали ми се струваха по-примамливи от това да се изправя срещу натрапчивото безпокойствие в мен и да отида да вечерям в някой препълнен ресторант или пъб.

Депресията и тревожността са част от живота ми откакто бях на 12 години. Прекарала съм повече от половината си живот с тях на раменете ми. Те се намесваха във всяко решение, което вземах. По време на най-тежките ми години е имало дни, в които не намирах сили да стана от леглото. Не ядях нищо или ядях всичко, което видех. Преживявах панически атаки, които ме оставяха свита на пода в банята, едва дишаща. През годините намерих различни начини, с които да се справям с психическото ми заболяване. И все пак никаква терапия, никакви лекарства, билки, промени в начина ми на живот и прочие не можеха напълно да ме излекуват.

Може би една нова държава щеше да ме излекува? Така си мислех тогава. Опиянявах се със снимки от Инстаграм, които ми показваха пъстри и съвършени гледки от света. Четях истории на хора, чийто живот е бил  променен из основи, когато са стъпили на друг континент. Жадно поглъщах пътешественически цитати от Пинтерест, сякаш бяха живителната вода, която ще утоли жаждата ми да стана друг човек. Исках да отида в друга страна, за да сглобя разбитата ми душа. Исках още щом сляза от самолета да се превърна в онази жена от моите фантазии. Бях сигурна, че мога да бъда тази жена – само трябваше да тръгна. Но всичко това беше преструва. Една фалшива, виртуална реалност.

Истината е, че, когато слязох от първия самолет в Исландия, аз си бях същият човек като преди. Бях си все същата жена със сложно минало, която се бореше да бъде здрава, която се опитваше да следва мечтите си, но вечно беше обременена от болестта. Когато кацнах в Ирландия, все още бях онази жена, чиито страхове я дърпаха назад и не ѝ позволяваха да пробва всички нови неща, които иска. Онази жена, която се страхуваше, че не е „достатъчно добра“ за тези нови неща. В Италия все още бях жената, която се бореше с това потискащо чувство – чувството на провал, което изпитваш, когато осъзнаеш, че нищо в живота ти не върви по план.

А когато вървях по улиците на Париж, бях все същата жена, опитваща се да намери сили да стане от леглото и да живее. Париж нямаше да ме спаси. Колкото и да ми се искаше, колкото и да се надявах, магията от „Яж, моли се и обичай“ не се случи – Париж не промени изведнъж начина ми на мислене. Все още си бях аз.

Бях разочарована от това, че не успявах да се радвам на този дар от съдбата – възможността да пътувам, но сега осъзнавам, че това, че моето преживяване беше различно от всеобщата представа и норма, и това, че не се вписвах в калъпа на идеалната пътешественичка, не означаваше, че съм се провалила. Нима можеше едно такова преживяване да е истински провал? Айфеловата кула не ме накара да се усмихвам глупаво, не ме накара в мигом да позирам за перфектната снимка и определено не заличи тъгата ми, но все пак продължавах. Продължавах напред, въпреки че пътуванията ми бяха изпълнени с толкова радостни моменти, колкото и тежки, въпреки че тъгата се преплиташе с щастието.

На следващата сутрин отново станах рано и отново се качих на метрото до Маре, за да разгледам квартала, за който бях слушала толкова много. Намерих си малко кафене далеч от тълпата, защото се чувствам по-спокойно сред по-малко хора. Не съм мислела много-много върху това дали трябва да сядам в кафенето, просто усетих, че от това имам нужда. Седнах, поръчах си лате и тъй като кроасаните бяха свършили, собственикът ми донесе половин багета. Нямах намерение да се оплаквам от това, че просто ми връчиха половин хляб, затова го намазах с масло и ягодово сладко и го изядох, докато безмълвно гледах вървежа на хората.

Моментът не беше перфектен, денят също не беше. Предстоеше ми да се чувствам изгубена, предстоеше ми да отхвърля нежеланите предложения на някакъв мъж, който реши, че щом ми е помогнал да си поръчам тако, значи му дължа секс. Предстоеше ми френетично да повтарям името на спирката, на която трябва да сляза, защото бях ужасена от мисълта, че ще я пропусна или че ще изглеждам като глупачка, която не знае къде отива. Но точно в онзи момент пиех най-хубавото кафе в живота си, въздухът не беше твърде студен, сградите бяха красиви, а аз се радвах на собствената си компания и се наслаждавах на заобикалящото ме, доколкото можех.

Измина една година, откакто седях в онова кафене. Толкова време ми отне да преодолея станалото и да спра да чувствам разочарование и тъга заради пътуването. Когато се върнах в САЩ, разочарованието ми беше толкова силно, че не исках изобщо да говоря за пътуването си. Мислех си, че никой не би искал да чуе мое разказ. Бях убедена, че моето преживяване не се брои, защото не се вписваше в масовата представа за пътуване до Париж. Реших, че ще изглеждам неблагодарна и разглезена, ако им кажех колко трудно ми беше да пътувам. Чувствах, че съм пропиляла шанса си да видя света и че не съм изживяла всичко, което можех да преживея. Но моят опит все пак има значение, а моят глас, като всички гласове, заслужава да бъде чут.

Наистина страдам от депресия и от патологична тревожност, но най-важното е, че все още живея.

Не спирам да правя смели и красиви неща, побеждавам страхове си, следвам мечтите си и въпреки състоянието ми – пътувам из света. Няма значение, че някои вечери не ми се е излизало, за да видя повече от града, а съм останала в стаята си с книга в ръка. Няма значение, че можех да видя толкова много, но предпочетох да забавя крачка и да седя в едно кафене в продължение на четири час, защото имах нужда от почивка. Местата, които видях, хората, с които разговарях, и нещата, които направих, бяха точните за мен. Може би нямаше да са точните за някого другиго, но това е моята история и най-накрая си позволих да я изживея така, както искам.

Да, Париж не поправи онова, което смятах за счупено в душата си, но може би стана така, защото нямах нужда да бъда „поправена“. Иска ми се депресията и безпокойствието един ден да не са част от моята история, но знам, че ще продължавам да живея, дори и те да са част от мен. Мога да пътувам, да мечтая и да опитвам нови неща и сега – такава, каквато съм.

Затова посвещавам този текст на всички мечтатели, пътешественици и авантюристи, които не се вписват в калъпа. Посвещавам го на онези, които се борят с болестта, но не спират да живеят и да правят дори неща, които им костват усилия. Посвещавам го на онези от нас, които искат да видят света по своя собствен начин. Нека не позволяваме на когото и да било да омаловажа нашите истории да ни кара да се чувстваме така, сякаш трябва да мълчим. Нека изберем да бъдем себе си и да продължаваме да живеем.

И ако някога се озовем в Париж, загледани в Айфеловата кула, нека осъзнаем, че това, което ни е довело там, е собствената ни силна воля и вярата в красотата на света, а тази воля е по-забележителна от всяка културна забележителност.“

Ашли Кинг



Теми   депресия | Париж | пътувания

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.