X

Майката, която искаше дете повече от съпруг...

от в 10:00 на 24.12.2017 в Всичко за теб | Семейство


Майката, която искаше дете повече от съпруг...

Майката, която искаше дете повече от съпруг...

Лори си се представяше като майка още от времето, в което беше много малка. Но тя никога не си представяше някакво приказно семейство със съпруг и дом в предградията. По време на краткия си брак, сключен преди да навърши 30, тя си представяше да има дете от тогавашния си съпруг, но сега е щастлива, че не им се е получило. Тя обяснява решението си да преследва майчинство, вече навършила 40, разказва за осиновяването на бебе от Русия, за отглеждането на дете със здравословни проблеми и за надеждите си за бъдещето на връзката с нейния син.

Мечтата за майчинството и това да бъда майка винаги е била моят най-голям блян. Помня, че първите ми спомени бяха свързани с това. Майчинството беше единственото нещо, което знаех, че искам със сигурност. Не мечтаех за брак. Винаги си мислех за това как ще бъда майка.

Омъжих се на 28. Този брак беше доста кратък. Не си мислех да забременея, за да се сближим или да направя брака си по-добър. И добре, че не го направих, защото това щеше да е голяма грешка. Разведохме се след две години. След това имах няколко връзки, но мисля, че съм по-добра майка, отколкото партньорка.

Непланираната бременност. Когато бях в колежа, направих спонтанен аборт. Тогава разбрах, че имам едноментриоза и ми беше казано, че не е ясно дали ще успея да забременея отново. Оттогава мислех само за това – да забременея възможно най-скоро. Това ми казваха и лекарите.

Осъзнаването на най-голямата мечта. След развода ми, желанието да стана майка си остана. Чувствах се като огромен провал. Отчасти знаех, още преди да се оженим, че ситуацията не беше идеална. Просто си мислех, че когато достигнеш определена възраст, трябва да се омъжиш. Това и направих. Но не бяхме правилни един за друг. Чувствах се като провал, защото знаех, че не трябва да сключвам брак, но го направих.

И все пак не мечтаех да бъда съпруга и домакиня. Знаех, че искам да бъда майка, но никога не съм имала традиционната мечта да се ожения и да живея в предградията. Никога не ми беше хрумвало, че това трябва да е моят живот. Деството ми не беше особено щастливо – родителите ми не бяха перфектен пример за добър брак. Приказната история не беше част от съзнанието ми.
Влюбих се няколко пъти, след като бракът ми свърши. По различни причини тези връзки не проработиха. Една от връзките приключи точно преди 11 септември 2001. Този ден ме засегна дълбоко. Спомням си, че си мислех: „Не знаеш какво ще се случи. Животът е кратък. Трябва да направиш нещата, които искаш да ти се случат“. Чудех се за какво ще съжалявам, ако умра на другия ден. Единственото, за което се сещах, бе че винаги съм искала да бъда майка.

Това беше нещо, за което разговарях с роднини, приятели и терапевката ми. Някои от тях ме подкрепяха много. Други мислеха, че съм луда, защото съм необвързана – че това е откачено, че би било прекалено трудно, че няма да мога да се справя сама. Но аз не слушах никого. Мислех си – аз съм на 42. Имам дом и успешна кариера. Това беше единственото нещо, което ми липсваше.

Осъщественото желание. Започнах да посещавам лекари, за да разбера дали мога да бъда оплодена по изкуствен начин. Исках да премина през опита на бременността, но ми казаха, че този кораб е отплавал.

Тогава един ден терапевтката ми каза – „Защо просто не го направиш? Защо не започнеш да обмисляш осиновяване?“. Спомням си този миг: погледнах я и си казах „Защо не?!“. Обадих се на агенция, срещнах се с представителите ѝи всичко останало се сключи много бързо. Синът ми беше у дома с мен след около девет месеца.

Осиновяването на бебе от чужбина. По това време все още можеше да се осинови бебе от Русия, дори и да си самотен родител – американците вече не могат да осиновяват русначета, независимо дали са двойка или сами. Започнах да преследвам тази своя цел. Имаше много деца, дадени за осиновяване тогава. Не знам каква е ситуацията сега.

След началото на одобрителния процес и приемането ми, агенцията започна да ми изпраща снимки на деца. Един ден през юли получих първия имейл – имаха момченце и момиченце и казаха да разгледам кадрите. Откачих. Мислех си – „По дяволите, не съм готова. Това е прекалено бързо.“ Казах, че се нуждая от още време.

Следващата седмица ми изпратиха снимка на малко момче. То стана мой син. По-късно осъзнах, че това е било същото момче, което е било и в първия имейл. Мисля, че доста хора се плашат при първия опит, затова агенциите пробват отново. Винаги съм искала момче. Той беше на 15 месеца.

Знаех само възрастта му, малко за здравето му и имах пет-шест снимки. До този ден не знам дали съм получила правилните снимки – детето на тях имаше сини очи. Очите на сина ми са кафеви. Но казах „да“ и започнахме да организираме пътуването ми до Русия. Щеше да отнеме четири дни, три от които прекарани в път. Синът ми бе в сиропиталище в Сибир – трябваше да кацна в Москва и да пътувам още пет часа до Сибир.

Когато стигнах до сиропиталището, бях отведена в огромна стая. Бебето ми беше донесено. Оставиха ни сами за около час. Трябва да кажеш „да“ или „не“ след като изтече времето.

Той плака през първите 45 минути. Заведох го до прозореца и гледахме децата, които си играеха навън. Имаше толкова много хлапета. Започнах да му говоря на английски – каква ще бъде стаята му, за двете ми котки. Най-накрая спря да плаче. Седнахме и той заспа в ръцете ми.

За него аз бях някой, който мирише различно, който говори друг език. Трябваше да бъда много търпелива. Разбира се, след този час казах, че го искам.

Финализирането на осиновяването. След това се прибрах у дома. Върнах се след две или три седмици, този път със сестра ми. Останах този път за седмица и половина, защото се нуждаех от виза и паспорт за бебето, за да го осиновя официално. Изправих се в съдебна зала пред около 20 жени, които ми задаваха въпроси на руски, а аз отговарях на английски чрез преводач.

Синът ми имаше някои здравословни проблеми, за 40% от сериозността на които знаех преди да се върна в Щатите. Жените ме питаха как се чувствам заради това и дали ме притеснява. Въпросът беше общо-взето: „Защо го искаш, като има здравословни проблеми?“. Отговорът ми беше, че заради тях го искам повече. Знаех, че мога да му помогна, защото имам страхотно здравно осигуряване. Всички се разплакаха, когато чуха.

След това напуснах залата и отидох в друга стая с още родители от Америка, които чакаха да научат дали са одобрени. Стояхме и чакахме лампичката да светне. Щом това се случи, влизаш в залата и научаваш отговора. Моят беше „да“.

Прекарахме още известно време в хотел в Сибир. Чувствах се късметлийка, че сестра ми е там, защото тя има дъщеря. Той просто я заобича. Когато си играеха заедно, той винаги се усмихваше и се смееше. Но и с мен имаше огромна връзка. Нямах столче за колата, затова в началото го държах в ръце и той беше напрегнат. След това се отпусна. Първата нощ спа в креватче до леглото му, а аз държах ръката му през цялото време.

Беше много гладен, плачеше и пищеше всеки път като видеше храна. Това ме натъжаваше – грижеха се добре за него в сиропиталището, но просто не бе имало достатъчно храна. Той беше по-дребен за възрастта си. След като приключихме в Сибир, се отправихме към Москва, за да подготвим документите. След това се качихме на самолет и се прибрахме у дома.

Сега като се замисля не знам как съм имала сили да направя всичко това. Но просто трябваше да го направя – именно в това се изразява това да бъдеш родител.

Преборването на здравословните проблеми като самотен родител. Когато пристигнахме в Щатите, научих повече за здравословните му проблеми. Прекарахме много време в опити да ги преборим, а някои от тях бяха доста сериозни. Да правя това като самотен родител беше доста трудно. Не ходех на работа с месеци и цялото време прекарвах от един лекарски кабинет в друг. Всеки специалист препоръчваше друг специалист. Беше много тежко, но имахме късмет – всички се отнасяха отлично с нас. Това беше друг момент, в който знаех, че трябва да направя всичко по силите си, за да му помогна.

Здравето му се подобри след няколко години. През тях бе подложен на няколко операции. Беше много смело и силно момче, което ме научи на смелост. Никога не съм имала сериозни здравословни проблеми, затова трябваше да се науча.

По това време работех в банка. Познавах човекът, който ме нае повече от 20 години. Той и компанията ме подкрепяха изключително. Помогнаха ми със застраховките. Когато се нуждаех от отпуска, тя ми беше давана и имах доста гъвкав график. Винаги ще бъда благодарна на тази компания за това, което направи за мен. Не знам дали щях да успея да помогна на сина си, ако не работех там.

Едната ми сестра живееше наблизо, а другата – на около час път от мен. И двете са по-големи от мен и бяхме в различни етапи от живота си. Но и двете ме подкрепяха много. Мъжът на едната също е невероятен, изслушваше ме с часове по телефона и ми помагаше да вземам решения за сина си, когато не знаех какво да правя. Имаше много такива моменти. Не знам какво щях да правя без него.

Разкриването на истината пред детето. Още когато дойде в дома му, му казвах неща като „Ти не беше в коремчето ми, а в това на майка си“. Не знам дали изобщо е разбирал нещо, защото беше съвсем малък. Казах му, че е имало майка, която искала бебе и бебето и майката са се намерили. Имаше периоди, когато беше на седем-осем годинки, в които страдаше, защото няма татко и в които мислеше за биологичните си родители. Това винаги ме тревожеше, но осъзнавах, че е напълно естествено.

Просто исках да бъда възможно най-откровена с него. Казвах му: „Знам, че е неприятно, че не познаваш родителите си, но това са обстоятелствата“. Сега синът ми е на петнадесет и мисля, че осъзнава, че е късметлия. Но когато беше по-малък, не мисля, че разсъждаваше по този начин. Просто искаше да знае защо няма баща като другите деца. Това винаги е било тежно. Той имаше съпругът на сестра ми и приятели, които са били част от живота му, но не е същото като татко.

Връзката с детето. След като осинових дете, смятам, че хората, които имат такава мечта трябва просто да го направят. Много от нещата, които родителите вършат са уморителни. Но когато детето ти направи нещо и осъзнаеш, че ти си го научил на това – например когато отвори вратата на възрастен човек или каквото и да е друго – това кара всяка друга мисъл да си отиде. Тези неща се помнят. Тези неща правят живота пълноценен.

Аз и синът ми минахме през много предизвикателства и не бяха само здравословните проблеми. Имахме поведенчески и психологически програми и все още се борим с някои неща. Той е страхотно дете, което прави грешки. Аз се опитвам да го направлявам. Много сме близки и мисля, че винаги ще бъдем. Аз и синът ми – това е най-дълготрайната ми връзка. Никоя друга връзка не е била нито толкова продължителна, нито толкова силна. Той е любовта на живота ми!



Теми   деца | осиновяване | семейство

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.