За баницата, ветровете и баба

Събудих се някакси от нищото. Огледах със сънен поглед помещението около мен. Малък диван, тясна стая, пукот на дърва и една беззъба усмивка, надвесена над мен. Баба.

- Събуди ли се?
- Мхм. Пи ли си лекарствата, бабо?
- Да и сега се обличам да ходя на гробища, че дядо ти ме чака.
- Бабо, дядо почина преди две години. Как така те чака?
- А-а-а, чака си ме той на гробищата, днес е петък, Свети Никола е. Само се чудя откъде ще му взема цветя, ще взема да отида и до пазара. Хубаво, аз тръгвам, ти яж, има баница в печката. Ако излизаш, да се облечеш, че навън е студено, духа и вятър и шапка да си сложиш, че...
- Ох, айде тръгвай, знам как да се обличам.
- Тръгвам, тръгвам, спокойно де.

Заключих вратата след нея. Печката едвам догаряше, съблякох пижамата и влезнах в банята. След горещия душ отворих внимателно шпората на фурната и извадих топлата баница. Беше вкусна. С прегоряла коричка, не много мазна, с много яйца и по-малко сирене, с дъх на детство и празник. При нас баница се правеше за празници, за рождени дни, за помени и погребения, за първия учебен ден, за братовчедите ми, които се прибираха от казармата или от университета. Нямаше торти, подаръци или изненади в нашето семейство. Имаше баница и сърмички. С това посрещаше и изпращаше баба ми своите внуци. И с усмивка наричаше себе си гара Разпределителна.

Излезнах и студеният вятър ме погна. Такива ветрове има само в родния ми град. Ветрове, които те гонят. Ветрове, които те издебват зад ъгъла и така те прегръщат, че мозъка ти започва да пищи от студ. И влага. Влага, която прониква в костите ти, влага, която прави дъха ти леден, която те стиска за гърлото, опъва кожата ти и прави студа почти непоносим. Но, аз вървя. Даже напук паля и цигара. Пръстите ми синеят, цигарата ми угасва няколко пъти, но аз вървя забързано и пуша.

Застанала съм там, където се шибат ветровете - централният площад на града. И насред цялото това свещенодействие сме застанали аз и още няколко човека. И чакаме. Правим се, че не ни е студено, пушим и мълчим. Ама сме се набутали всичките под навеса на общината, защото единствено там можем да се скрием от шибаните ветрове.

Майка ми пристигна. Закъсня. Обичайно за нея. Трезвена е. Ето това обаче не е обичайно състояние за нея. Ръцете й треперят, кожата й е сивкава, гласът й е пресипнал. Прегръща ме и тръгваме да търсим кафе. Намираме и сядаме. Палим по една цигара в кафето (в родния ми град законът за тютюнопушенето не важи) и започваме да си говорим. Майка ми говори. Единственото дразнещо нещо в нея, освен бруталния й алкохолизъм, е това, че говори много. Особено когато е трезва. Разказва ми за бруталния си цистит, за незаконната търговия с цигари, за работата й, за всичко, за което се сети. И млъква. Започвам да разказвам аз. За държавните изпити, за брат ми, за заека ми, за курса по писане, за квартирата ми. И тогава осъзнавам, че явно и аз говоря много. Ген, братче.

Тръгваме си от кафето и отиваме до аптеката. Купувам й лекарство за цистита. Разделяме се пред поликлиниката и аз потеглям към нас.

По пътя предъвквам всеки момент от детството си в този град. В този свиреп и студен град. Вървя бавно и не ми пука за ветровете. Установявам, че града си е същият. Същите разпрани тротоари, същите разпилени кофи, същите дупки по улиците. Същата призрачна обстановка, с която толкова свикваш, че накрая започва да ти харесва.

На светофара пред мен виждам една малка прегърбена фигура, която седи и сякаш чака някого. Познах я веднага. Приближавам се до нея и я потупвам по рамото.

- Кого чакаш?
- А, Радинче! Не чакам никого, баба. Каня се да пресека.

Засмях се с глас. Баба ми никога не е могла да пресича улиците като нормален човек. Винаги извършваше това действие с помощта на дядо. За нея сякаш не съществуваха светофари, пешеходни пътеки и визуален контакт с шофьора. Не! За нея пресичането протичаше в няколко фази. Мобилизиране на всички вътрешни сили, засилване на всички външни сили и самият акт на пресичане, който тя извършваше като десантчик по време на военно обучение.

Хванах я под ръка и пресякохме внимателно и спокойно. Вървяхме и разговора между нас се лееше плавно и леко.
- Опита ли баницата?
- Да, беше много вкусна. Две парчета изядох. Ти не я ли опита? Видях, че си рязала от нея.
- А, не. Отрязах на дядо ти, да опита и той.
- Бабо, дядо го няма. И на мен ми липсва, но...
- Знам, че го няма. Ама той си е там, на гробищата. И вечер идва да си говорим.
- Бабо, нали знаеш тия лекарства, дето ги пиеш, са за мозъка ти. Важно е да ги пиеш редовно, защото...
- О, айде сега и ти като тетка си. Добре съм си аз. Ненормална ме изкарахте. Дядо ти просто идва да си говорим, защото му е самотно.

Замълчах, а вятърът пищеше в ушите ми. Видин бе същият. Аз се бях променила.