Чувала съм да казват, че случайни срещи няма. Виждаш хората, които трябва да видиш или искаш твърде силно да срещнеш. Дали?! Май не става винаги така.
Обаче него за пореден път го виждам. Случайно.
Петък вечер е. Лято е. И в София има стотици заведения и няколко парка, в които мога да бъда аз, може да бъде и той. Различни места, на които да се забавляваме по отделно. Обаче не. Съдбата си играе с нас. И решава точно в толкова часа, на точно това място телата ни ще се разминат, ще се доближат, ще се познаят. И това е.
Никога не съм вярвала в случайностите. Искала съм да чуя някой - звъня му. Имала съм желание да пиша на някой - пиша му. Ей така, не чакам. Но с него е различно. Колкото е голяма химията между нас, толкова е голямо и егото ми. Правопропорционално.
Приятелите ми закъсняват. Вече половин час. Не обичам да чакам, но вечерта е приятна, нямам против да погледам хората и да се насладя на лятното нощно време. Радвам се на усмивките на хората, харесва ми да ги виждам щастливи. Това прави лятото - кара ни да се чувстваме живи, да се сливат деня и нощта, да се смеем и обичаме.
Поглеждам телефона си, не отварям нито едно от известията, просто да видя колко е часът. И точно тогава усещам докосване по ръката, някой изскача пред мен и БУМ! ... виждам усмивката му. Край. Това беше. Право в целта.
Той е от тия харизматичните мъже, които започваш да харесваш от първото "Здрасти", без да знаеш защо - просто нещо в погледа му те грабва веднага. Романтичен, мил и действията му говорят повече от думите. Никак не бях свикнала на такъв мъж до себе си. Различен. Всичко, което някога съм търсела в бившите си - той го имаше. С него бях луда, дива, забавлявах се на макс, не мислех за това какво ще си помисли за мен, защото той такава ме харесваше - първична, емоционална, да усещам животът до кипи във вените ми. Никога не се бях чувствала толкова свободна, толкова спокойна с човека до себе си. Лошото е обаче, че идва моментът, в който си задаваш въпроса - Как се опитомява такъв мъж? Може ли да се случи въобще... От всичко на света най-много обича свободата си, не пипай! Не опитвай! Опасно за живота!!!
Поглеждам го. И спирам да мисля - за хората, за лятото, за топлата вечер, за това, че чакам доста време приятелите си. Вече сме само двамата - аз и той, никой друг не съществува. Поне за мен. Започваме да си говорим за това как сме и какво правим тези дни, за работа, за времето, съвсем обикновени теми на разговор. Сякаш нищо не се е променило от последната ни среща, все едно сме се видели вчера и сега просто наваксваме изпуснатото време. Искам да го задържа поне още малко, постой, почакай, бързаш ли?! Но тръгва. Оставя ме. Хората наоколо се появяват отново, продължават развеселените разговори, смеховете и усмивките.
Аз обаче се замислям за него, за света му, за това, че бях част от него доста време, че ми позволи да го опозная и че ме научи да живея. Благодарна съм, че ме накара да осъзная какво търся в един мъж и какво не е имало в предишните, за да са ми достатъчни. Щастлива съм, че съм го имала и винаги ще пазя малко място в сърцето си. Само за него.
Казват, че случайни срещи няма. Всеки, който идва по някакъв начин в живота ни - идва точно, когато му дойде времето. Нито по-късно, нито по-рано. И всеки човек е изпитание, наказание или подарък.
Е, господин неслучайният беше моят подарък.
Автор: Асся Моллова
НАЗАД
