X

Женските тайни, които жените обикновено научават твърде късно

от в 11:10 на 06.03.2017 в Всичко за теб | Семейство


Женските тайни, които жените обикновено научават твърде късно

Женските тайни, които жените обикновено научават твърде късно
Чували сте ги тези, нали? Бременните жени са красиви! Бременността е най-красивият период в живота на една жена! И прочие, и прочие. Е, да знаете, не е вярно.

Нито се чувстваш красиво, нито изглеждаш красиво точно в този период. И няма как да е различно, когато за девет месеца качваш 20-30 килограма. По-скоро се чувстваш като самолетоносач. Освен това след един определен момент се добавя и перманентното безсъние, което допълнително скапва картината. По гръб не може, по корем – абсурд, а настрани е горе-долу приемливо за около половин час, след което започваш да изтръпваш и трябва да започнеш маневри по обръщане на другата страна. Те, по подразбиране, са по-сложни от маневрите на Великата Американска Армия през последните десетина години в Близкия и Далечен Изток и Африка, взети заедно. И точно толкова безплодни. И тъкмо се понатъкмиш в някаква сравнително удобна поза, установяваш, че е време да започнеш процедура по изправяне, защото трябва да изтичаш до тоалетната. За тринайсти път. Е, разбира се, тичането в случая е доста условно… общо взето със скоростта на охлюв-спринтьор.
Изправянето от стола или не дай, Боже, от фотьойл вече си иска сериозна физическа подготовка, търпение и не рядко помощ от приятел, а картинката често пъти е като от приказката „Дядо вади ряпа”.

В същия този „най-красив период” установяваш колко голямо значение имат малките удоволствия в живота като например да можеш сутрин да се обуеш без чужда помощ и поне от време на време да си видиш пръстите на краката. Докато не ти се случи, не го оценяваш. Разумът ти казва: „Дебела съм като кит!”, обаче хормоните нашепват: „Искам да ям!” И се започва една епична битка между „искам” и „трябва”, от която в крайна сметка ти се скапват нервите и започваш да лееш реки от сълзи само при мисълта за една сочна пържола със сос от гъби. В моя случай – за една сочна зелена ябълка. Може да се каже, че бях облагодетелствана – девет месеца живях с мисълта за зелени ябълки и само в последния отнякъде се появи желание да се тъпча с комбинация от зелена ябълка и шоколадова паста. Едновременно. Постоянно. Денем и преди всичко нощем. Но има и по-трагични случаи – например ягоди в края на декември, така че…

Всичко това, съвсем в реда на нещата, се отразява и на горкия мъж до теб. В него също започва борба, само дето тя обикновено е между „спасявай се” и „стискай зъби, вижда му се краят”. Милият! Той все още не подозира какво го чака, особено ако ви е за първи път. Ако пък е за втори или друг пореден, значи капанът вече е щракнал и така или иначе остава само опцията „стискай зъби”. Логично е, някои не издържат, особено откакто махнаха казармата. Казармата даваше добра школовка – изпълняване на често пъти напълно безсмислени заповеди, недоспиване, учебни тревоги в три посреднощ…

И не стига това, обаче на ежемесечните консултации, които в крайна сметка неизменно стават ежеседмични (че и ежедневни в по-тежките случаи) непрекъснато ти се задава един и същи въпрос: „Болки някакви имаш ли?” Ами… Откъде да започна?... Всъщност няма смисъл да обясняваш, защото в 90 % от случаите от каквато и болка да се оплачеш, отговорът е един и същ: „Ами това е нормално. Не се става лесно мама.” Обаче за сметка на това ти се струва смайващо все по-лесно да станеш убиец например. И когато в крайна сметка настъпи моментът наистина да имаш някакви болки, вече почти си изгубила способността си да усетиш разликата. Лично аз горе-долу по това време започнах да сънувам кошмари, свързани с един лекар-гинеколог, някакъв влак и един недовършен гоблен.

И ето, наближава дългоочаквания момент. И ако в началото е имало някакъв страх от него (което е нормално), то към края вече тръпнеш от нетърпение час по-скоро да дойде. А единственото ти ясно желание е да можеш най-накрая да спиш по корем. Откъде можеш да предположиш, че със спането си била дотук?! Никой не ти е споменавал, че дори и след раждането някои иначе нормални неща, които дотогава си приемала за даденост, ще се превърнат в далечен и неясен блян – като въпросното спане по корем например. И изобщо спането всъщност. Продължителното къпане. Спокойното хранене. Чистите дрехи… И т.н. Е, има един адаптивен период от няколко месеца, в който от милото и забавно момиче се превръщаш в рошава свадлива вещица с подпухнали от недоспиване очи, но после щеш-не щеш хващаш ритъма. Изтръпваш като чамова летва и всичко си идва на мястото, макар и през цялото време да ти се струва, че някак си въпросното всичко е надолу с главата.

Ако американските специални части си имат „адската седмица”, то ние – жените – си имаме „адския месец”. И той е заветният девети. Месецът, в който фалшивите контракции ви карат да изритвате по два пъти седмично мъжа си от леглото посреднощ с изцъклен поглед и тревожен сигнал: „Раждам!” И докато той се опитва да обуе панталона си и ругае, чудейки се защо не успява (а не успява, защото всъщност се опитва да обуе пуловера си), вие установявате, че не било контракция, ами просто поредния път, в който трябва да изпълзите до тоалетната. Случва се толкова пъти, че съвсем логично накрая той спира да се връзва. И когато накрая наистина усетите първите симптоми, че бебока чука на вратата, и пак се вкопчите в мъжа си обявявайки, че раждате, той само придърпва завивката към себе си и промърморва нещо от рода на: „Знам, мила. Иди до тоалетната!”

Та значи… ето го – денят Х, в който дългоочакваната придобивка трябва да ти се представи в целия си бебешки блясък, ухаещ на мляко, пудра и кремчета против подсичане. Докато дойде обаче… Майко Мила!!! Адският месец може и да е минал,но той е бил само началото.

Ако някоя жена ви каже, че раждането е било най-прекрасния миг от живота й, убийте я! Защото лъже. Лъже по-нагло, отколкото го позволяват всякакви човешки и божии закони. Не споря, че крайният резултат обикновено е супер-мега-прелестно-прекрасен и умиляващ до сълзи, но пътят до него е всичко друго, освен красив. И макар всички да твърдят, че естественото раждане е за предпочитане, друго си е да ти шибнат една пълна упойка и да проспиш кървавите подробности. После събуждането е… Абе да кажем, че ти се иска да не си се събуждала. Никога вече!

Всъщност точно това бяха първите ми думи, когато фамилията се появи да ме навести на втория ден след раждането на моето малко чудо: „Никога вече!” Доста време по-късно повечето от нас обикновено преосмислят позицията си по въпроса, но в този точно момент няма земна или небесна сила, която да те убеди да се подложиш на това втори път. Около теб всички се радват, превъзнасят те като новата Райна Княгиня, умилително те хвалят каква си героиня безподобна и т.н., и т.н., а ти искаш само едно – да си починеш, по дяволите! Обаче нъцки! Щото още на втория ден малкото съкровище вече ти е предадено от акушерките и хич никой не те пита дали знаеш какво се иска от теб в момента. Доста безотговорно от тяхна страна, мен ако питате. Ама това е дете, за Бога! Престъпление е да го оставиш в ръцете на неориентирана патка като мен без подробни инструкции за употреба и безопасност.

Още преди да излезеш от родилното, установяваш и че нещо коренно се е променило (освен фигурата ти от моминските години, с която трябва завинаги да се сбогуваш). Фокусът, който до този миг е бил върху теб през последните няколко месеца, рязко се измества върху престолонаследника. Да не останете с грешни впечатления, не споря – така е нормално и така трябва да бъде. Обаче е някак си леко вкисващо в началото, когато вместо майка ти да те посреща с „на мама момичето”, започваш да чуваш насреща си „що си дошла без детето”. Разочароващо е някак си, макар и очаквано. Живот! Какво да го правиш!...

Адаптивният период, за който споменах, е моментът, в който осъзнавате защо в крайна сметка някои жени твърдят, че бременността им е била „прекрасна” все пак. Хормоните все още те тресат яко, а това в съчетание с перманентната липса на сън често пъти се оказва решаващия пирон в ковчега на семейния уют и разбирателство. Сълзите и пристъпите на самосъжаление се превръщат в новото ти любимо хоби. Нервите ги изпокъсваш още в първите два-три месеца, така че после започва просто да ти е все тая. И не усещаш как ставаш нов биологичен вид – жив трансформърс. Някаква невероятна комбинация от живо същество (не казвам „човешко”, защото последното за което се мислиш точно в този момент, е човек) и машина. Машина за кърмене, повиване, преобличане, приспиване. Доста месеци по-късно, когато детето вече овладее изправянето, започвате да разнообразявате програмата с пълзене под мебелите вкъщи в издирване на вечно изчезващите биберони и бебешки бутилки. Ако избуташ дотук без лекарска помощ и без да посягате към барбитуратите, значи ще те бъде.

И дори не ти остава време да се запиташ дали точно това си искала и очаквала, когато си видяла двете чертички на теста за бременност. Ами не, нищо подобно. Очаквала си сладичкото розово нещо от досадните снимки и картички, които те заливат във Facebook. Обаче нямаш време да ги мислиш тия работи (включително и скапания Facebook), защото си твърде заета да мислиш за часовника. Именно за часовника, не толкова за детето, макар че едното е пряко свързано с другото. Защото по часовник се яде, преоблича, приспива, къпе, дава се вода, сменят се памперси и още куп други задачи. И докато отметнеш едната, се оказва, че вече си в просрочие със следващата. Няма време за екзистенциални въпроси от типа на „Какво съм си мислела, мамка му?!” А истината е, че май изобщо не си го мислела, когато си имала възможност. И по-добре. Защото ако някой ти беше дал възможност да го обмислиш, вероятно щеше да се уплашиш и завинаги да пропуснеш може би единственото красиво и смислено нещо, което ти се е случвало някога.

Та така! Не му мислете много, за да не съжалявате, момичета!

 

Автор: Валентина Вълчева



Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.