На любовта, която не успяхме да спасим

Преди няколко месеца срещнах някого и веднага усетих химията между нас. Преди няколко месеца не мислех, че ще искам да го забравя. Бях сигурна, че той е моята сродна душа. Всеки път, когато бяхме заедно, не можех да повярвам колко много общи неща имаме - в начина, по който мислим, по който се смеем и обичаме.

В началото не исках да обмислям възможността да се влюбя в него, защото бяхме прекалено еднакви. Този факт ме плашеше, защото ми беше трудно да задържа хората, които обичам. Знаех, че имам навика да си тръгвам, за да не разбие някой сърцето ми. Този път не исках да е така и си казах, че ще остана. С времето осъзнах, че съм свалила всички прегради и съм го допуснала до себе си, за да види истинското ми аз с всеки недостатък. Усетих, че се влюбвам, което ме изплаши. Исках да избягам, за да не стават нещата по-сложни. 

Когато накрая поех риска да остана, не знаех какво предстои. Наслаждавах се на всяка секунда и не изпитвах болка. Чувствах се толкова жива. Болката я нямаше до момента, в който всичко се срути. Беше толкова силно, че нямах представа как да се изправя. И колкото рани да имах, колкото и да ме болеше, исках да го спася, но беше безнадеждно. Защо ли? Бях го загубила. Аз бях толкова объркана и шокирана, защото не знаех как се бе случило всичко. Нямах представа и как да вдигна отново преградите.

А болката… Тя беше толкова силна, че започнах да се самозалъгвам. Повтарях си, че не ме боли, че всичко в живота ми е наред. Колкото и лъжи да си бях наговорила, всяка сутрин се събуждах и тя беше там. Тя не искаше да си отива, а не я заслужавах. Бях жертвала толкова много. Рискувах, макар и да ме беше страх. Поех риска, защото го обичах и вярвах, че и той се чувства по същия начин.

Явно не съм била готова да го загубя и вярвах прекалено много, че между нас има нещо специално, а забравих как хората се променят. Ще излъжа, ако кажа, че болката я няма, защото е там, както и всяка рана, която имах. Някой ден раните ще се превърнат в белези, за да ми напомнят какво съм преживяла. Дотогава можем да си простим за хората, в които не се превърнахме, и за любовта, която не успяхме да спасим.