Преди толкова години, когато бяхме влюбени по детски младоженци, които имат цялото време на света, имаше толкова много неща за брака и родителството, както и за брака докато си родител, които просто не разбирах. Не знаех, че срещите ни ще се състоят в игри на домино у дома и недели, прекарвани пред телевизора. Нямах представа, че ще си създадем свой собствен език на въздишки, стонове и подсмихвания, с които да заменяме цели изречения и без да казваме и дума, ще знаем точно какво мисли другия. И не съм мислила, че е възможно да виждаш някого всеки ден и въпреки това той да ти липсва ужасно много.

Но е така. Истина е.
Липсваш ми.

Макар и да живеем под един покрив, да споделяме едно легло и един живот и опитваме да получаваме известно време за себе си, има дни, седмици и месеци, в които животът ни застава на пътя. Или ти работиш до късно, или аз работя до късно, или и двамата работим до късно. Заети сме да бъдем родители и възрастни и да се грижим за всичко. Малките човечета, които ни наричат "мамо" и "тате" се борят за нашето време и внимание. Шефовете, клиентите и крайните срокове ни зоват през екраните на компютрите. Родителите, братята и сестрите ни, приятелите ни - всички те също се нуждаят от нас и заслужават нашето внимание. Разкъсани сме между милиони различни посоки от милиони различни неща и в края на деня, единственото, което сме способни да направим, е да погледаме за 5 минути Джими Фалън, преди да заспим на дивана.

Знаем, че бракът ни е в центъра на нашето малко семейство и даваме всичко от себе си, за да отделим време един за друг. Планираме си срещи и оставаме до късно, за да гледаме филми заедно. От време на време отиваме на почивка без деца - дали за една нощ или за уикенда. "Говорим" си чрез смс-и и имейли през целия ден. Питаме се често "как минава денят ти"? Изпращаме си глупави картинки в дните, в които се чувстваме изтощени. Научихме се, че не само часовете, но и минутите са важни.

И въпреки това има дни, в които ми липсваш.

Има дни, в които ми липсват дългите ни разговори за всичко и нищо. Дни, в които ми липсват мързеливите неделни сутрини в леглото. Дни, в които ми липсва това да бъда в състояние да започна и завърша изречение, без тъничко гласче да ни прекъсне с думите "Познай какво, тате" или "Мамо, може ли...". Дни, в които ми липсва това да хванем заедно метрото до вкъщи и да четем книги заедно или пък да излизаме заедно да обядваме.

Има дни, в които ми липсва да те виждам, да те докосвам и да дишам същия въздух като теб. Дни, в които ми липсва да знам и най-малките детайли за деня ти, като например какво си ял за обяд и колко време ти е отнело да стигнеш до работа. Дни, в които ми липсва звука на смеха ти.

Има дни, в които ми липсваш ти.

Прекарваш дълги часове, работейки усилено, за да можеш да се грижиш за семейството ни. Отговаряш на имейли на клиенти и водиш конферентни разговори. Пишеш юридически документи и заставаш пред съдиите в съдебната зала. Потушаваш пожари и се бориш за доброто. И след това тичаш да хванеш метрото, за да гледаш второто полувреме от бейзболната игра на сина ни. Играеш с по-малкия ни син и го питаш как е минал денят му. Прекарваш часове да в прекратяване на спорове и напомняния на децата да измият зъбите си, преди да седнеш пред компютъра, за да свършиш още малко работа, преди да стане време за лягане.

Аз също прекарвам дълги часове в усилена работа, за да мога да се грижа за семейството ни. Оставям децата на училище, в плувния басейн, при очния лекар, вмествайки работните си задължения в графика си. Помагам им с домашните, проверявам чантите им и им напомням да си мият зъбите, преди да седна пред компютъра, за да свърша още малко работа, преди да стане време за лягане.

И двамата прекарваме дълги часове в усилена работа, за да можем да се грижим за семейството си по свой собствен начин. 

Понякога имам чувството, че някакви космически сили се опитват да ни попречат да прекарваме достатъчно време заедно. Когато успееш да вземеш живота си в ръце, моят рухва. И обратното. Един уикенд съм извън града, на следващия теб те няма, а след това ни идват роднини на гости. И когато и двамата най-накрая вземем нещата под свой контрол, излиза нещо непредвидено, което преобръща живота ни надолу с главата.

Нищо от това не ни е непознато. Все пак това е да бъдеш възрастен, родител, съпруг. Заобиколени сме от хора, които се борят за нашето време и внимание. Дърпат ни в милиони различни посоки. От нас се иска да бъдем всичко за всеки. И колкото и да ни се иска да се фокусираме един върху друг, колкото и да имаме нужда да бъдем единствени един за друг, понякога това да правим правилното нещо за семейството и малките човечета, които ни наричат „мамо“ и „татко“ става наш приоритет.

И си липсваме.
Но може би това да си липсваме не е лошо нещо. Може би това да си липсваме, всъщност е нещо хубаво?

Когато ми липсваш... си спомням страстта и романтиката на времето, в което се влюбихме за пръв път. Когато ми липсваш... осъзнавам колко много се нуждая от теб. Когато ми липсваш... знам без съмнение колко много обичаш това семейство и колко те е грижа за нас. Когато ми липсваш... си припомням, че за мен ти си Единственият.

До следващата ни среща, следващата ни открадната целувка, следващата ни филмова вечер, до следващият дълъг уикенд извън града, следващата ни почивка, следващото гушкане на дивана... Дотогава ще ми липсваш, защото те обичам, дори повече от времето, в което бяхме влюбени по детски младоженци, които имат цялото време на света!